good friday

В 9 сутринта Марина се събуди с главоболие - и нищо чудно, Радина пак беше оставила телевизора включен цяла нощ в спалнята и беше заспала на дивана в хола. Още преди да се протегне се раздразни, и нямаше нужда да става със задника нагоре, за да разбере, че ще бъде крив ден. Настръхна, примлясна - дори в устата й беше кисело, устните й напукани.. зачуди се дали е пила снощи. Не пи. Отново остана трезва, за да пази радето; Безумно сладката Радина с опиянения си мътен поглед и чак гнусно чаровна широка усмивка изплува в индиговите й спомени за снощната вечер. Още една недоволна вечер се изсипа на главата й и щеше да й държи влага цял ден. Цап-цап с краката - и наистина, когато стана, замаяна от рязкото изправяне, Марина цапна в локва до леглото. Не, въобразяваше си, но усещането беше сходно.
За свое учудване не намери в хола спящата Радина, а будното раде; Изглеждаше като малко дете - без никакъв грим, пуснала свободно падащи коси на раменете си - леко чупливи и влажни към краищата. Без да ги докосва знаеше, че би могла с най-голямо удоволствие да зарови и двете си ръце в тази коса, тя щеше да бъде по детски мека и прекрасна, и в продължение на няколко безкрайно продължаващи минути да се взира в очите й; после да поеме очертания път от лунички по носа й, които се разпиляваха небрежно по бузите, сетне да последва граничната линията на горната й устна до тънкия сребърен белег, който я пресичаше от дясно.
-От какво ти беше този белег? - гласът и беше леко пресипнал, унесен; в пълен контраст с широко отворените й тъмни очи, срязващи цигареният дим със силата зад погледа.
-Какво? Кой по-точно? - раде дори не отмести погледа си. нейният глас пък беше неестествено бодър.
-Този на устната..-механично сложи пръст пред устните си.
-О, не помня. - леко облекчение в ниските тонове.
Освен косата, детско бе й изражението. Раде често се отдаваше на ненавистта си към луничките, когато никой не я гледаше - разстрел една по една. Пред разни познати и приятели обаче сякаш напълно съзнаваше предимствата им и знаеше как да им придаде допълнителен чар. Колко крехка изглеждаше днес..обвила с ръце краката си и закотвила брадичка бежду коленете си, Радина беше чужда на днес;на настоящето и близкото бъдеще.
~
-Добре ли си?- Марина стоеше на вратата и с колеблив жест отвори входната врата. Не искаше да задава въпроси, а просто да се включи в потока от живи души, които бръмчаха извън този застинал в нищото апартамент. Цялото му пространство бе изпълнено от състоянието на Радина, която все така не мърдаше от мястото си, макар сега да разглеждаше разни черно-бели фотографии от разръфана папка.. а това състояние бе напълно непонятно, но тягостно до непоносимост; дори плашещо.
-Да, да. Всичко е наред.-толкова фалшив, сякаш не бе същият глас. но в него нямаше и следа от подканваща нотка; отблъскваше всякаква съпричастност без никакво усилие.- Ако можеш само да ми свалиш една чаша за вино от шкафа? Много ми е високо...
-Ето ти я.- докато Марина се навеждаше, за да остави чашата на земята се опита всячески да избегне погледа. Доволна се почувства, че няма да последва разговор и че една чаша бе достатъчна да й осигурни скорострелно бягство.. и облекчено затръшна входната врата на излизане. Остави цяла малка война зад себе си; война без атаки, война без армии, шум и хаос; война на една воюваща със себе си лудост.