да пречукаш присмехулница

Казва ли ти някой, смееш ли да питаш?
Пък и кого да попиташ "Кога ще умра?" без да получиш абсурден поглед с нелепо вдигнати вежди и опулени очи насреща. А смееш ли да зададеш точно този въпрос, ако знаеш, че обезателно ще получиш прецизно изчислен отговор?
Никога не посмях, а съм мислила много за смъртта. Посветила съм й повече часове в объркани хаотични разсъждения, отколкото някога ми е хрумвало да посветя на екзистенциална тема като смисълът на живота, например, или цената на щастието.
А сега грозната част. Защото смъртта е адски грозна, каквато и да е, а аз умрях при особено неприятни обстоятелства.

Гледах някаква глупава мелодрама по телевизията, която ми приседна. Усетих силно желание да се измъкна от мансардата, в която живеех, защото атмосферата преизпълваше думичката злокобно до непоносимост. Разбира се, боклукът. Боклук се изхвърля по всяко време на денонощието за облекчение - някои пушат, други пият, трети намират утеха в тоалетната (о, да), но аз обожавам да хвърлям боклука посред нощ. Има нещо магическо в шумоленето на торбичките, които се мотаят из краката ми.
Най-нелепо бе спъването - моите найлонови торбички ме предадоха, или бяха евтините ми мокасини, или счупените плочки по тротоара... Без значение извършителят, предателството бе на лице. Може именно защото разсъждавам така глупаво дори не обърнах внимание на моя убиец. О, да - най-вълнуващото нещо в живота ми бе начинът, по който той бе прекратен. И последната глътка въздух далеч не е най-приятната (имайки предвид, че бях нескопосано удушена), защото издъхнах именно до кофата с боклук. Остра миризма на мърша, гнилоч, мухъл.. с една дума - гнус, това е последният ми ярък сетивен спомен. Не бива да пропускам и аромата, който се носеше от моя похитител.. Всъщност имаше нежни ръце - може би е художник, гадното копеле. Дланите му миришеха на крем за ръце с лавандула. Мерзавецът ме нападна в гръб, точно след като се изправих след нелепото падане. Глупак! Ако аз самата не бях толкова некадърна във всичко (буквално) вероятно щях да се спася от нескопосания му опит да ме убие. Но той бързо ме повали, пък и аз бързо се предадох. Дори затворих очи - за по-лесно. Винаги съм смятала труповете с отворени очи за крайно зловещи и не исках да докарам инфаркт на този, който щеше да ме намери. Колко вежлива жертва съм само.. За жалост не успях да съдействам повече, така че се отпуснах и зачаках.